Подмотвам се аз през седмицата и изведнъж получавам покана за събитие „На лов за гледки и усмивки“. Бяхме гледали прогнозата и едно беше сигурно, ще вали. Какво ли са намислили милите ми другари? Хижа Ловна, на час от колата, добре е, нека си вали. Бяха се съобразили изцяло с времето, пивко ще е.
Събота сутрин и организация никаква. Едни се качаме на Метро, други по-късно ще тръгват, след това среща на хижа Пионерска, и там мотане, не е добре да няма план за деня. Всъщност имаше, но лавиноопасната обстановка на езерата ни го развали и остана евентуално връх Зекирица, той беше близо до хижата и нямаше опасност.
Настанихме се ние в хижа Ловна, аз за късмет на първия етаж. Част от групата се качиха горе в запомящата се стая 12. Всичко беше мирно и тихо, хапнахме, изчакахме другите за върха, но точно преди тръгване се усети първата липса. На Миро раницата беше прилежно отворена и луканката вътре пробвана. Горкият той, ще го играе вегетарианец днес. Ние имахме по нещо и така, щеше да преживе вечерта. Всички бяха предупредени и прибраха вкусотиите на високо, за да няма повече щети. Хижарят, разбирайки какво се е случило каза: „Аз забравих да ви предупредя за котките в стая 12.“ Всъщност тя беше една, малко и пършиво котенце, което никога няма да го обвиниш в такива неща. Оказа се, че си намира дупки и влиза в стаята и колкото да ги запушват, то намира нови и пак е там.
Тръгнахме към връх Зекирица, като пътеката зад хижата липсваше и ние решихме да се върнем до табелата
и оттам вдясно да продължим нагоре. Времето беше приказно.
Беше първа пролет,
но имаше много сняг и продължаваше да вали,
красоти навсякъде и беше много приятно за ходене между усмихнати същества.
То не бяха селфита,
някои заставаха под клони с много сняг и ги снимахме на забавена скорост, каквото се сетиш. Усмивките и снежинките ги уловихме,
но сега беше ред за гледките. Част от групата ги оставиха за утре, а ние се надявахме на панорама от върха, но някой друг път ще да е. Качихме се горе и Ками ме пита: Къде е върхът? Аз: „Тука някъде беше, на поляната“.
Отидохме до беседката, за да сме сигурни, че сме на правилната поляна.
Кратка почивка и надолу. Имаше и ZZ trop импровизация 🙂
В един момент настигам другите, застанали до една табела хижа Ловна и чакащи развълнувани дали всички сме за там. Танята провери навигацията и каза 500 м., аз въздъхнах и промърморих: „2 часа“.
Вече беше минавано по пътеката и ние се справяхме добре със снегоходките, но в един момент се откриха гледки, дълго чакани за днес. Все едно сме на представление, наредени бели човечета в главната роля, някоя снежанка, жаба, камила и каквото още въображението ти даде.
Започна се ах, ох, дай да снимам и аз, и така доста време. Точно решихме да ходим и стигнахме до река Джерман и импровизиран дървен мост, от две дървени подпори с една педя замръзнал сняг отгоре им.
Танята, като най-безстрашна мина първа, застопори си снегоходките и даже го игра модел. Ние я последвахме, леко плахо, но също с успех. Остана Камито, нейните нямаха екстри и се наложи да ги свали и да го мине лазейки. Но пък нали е модел по природа, има най-хубавите снимки на това мостче 🙂 Останаха ни 100 метра и се прибрахме на топло. Точно до хижата имаше и иглу, добре че минахме оттук, за да го видим.
Слизайки за вечеря се разбраха и други липси, на Таня брито. Хем бяха прибрали храната, Явор беше горе, децата също, явно си имахме работа с котка призрак. По-късно щеше да стане ясно какви способности има това малко котенце. Вечерта мина подобаващо, скиорите се прибраха по тъмно и така време беше за сън, в нашата стая така и се случи. Но горе, в номер 12 нощта е била дълга. Носят се легенди за хвърчащи котки, кукли без крака, абе ще се помни дълго тази вечер.
Хубави почивни дни, с много снежинки и усмивки, различни гледки, а и да не забравяме приключенията с летящата котката. И за да няма съмнения отностно истинноста на писанията ми ще копирам гледна точна и на другите от групата:
Ками:
„Котката ми отвори ципа на раницата, извади ми от джоба на якето луканката и я изяде“ /Миро/
„На върха сме, принципно от тук има изключителн опанорамни гледки!
– …къде е върхът?
Мии тук – на поляната /Диалог с Петето на вр. Зекирица/“
„А сутринта Ели отваря вратата на стаята, аз тъкмо се събуждам и виждам как…над нея прелита котка“ /Весето/“
Танята:
„Боровете са същински исполини, наметнати с пухкав сняг, превърнати в приказни герои на въображението ни. Неусетно почти, но не остарели, пристигаме в хижата. Другите вече са готови за тръгване. На семейството му се ще да се отпусне на наровете. Не просто твърдо е, не помръдва. Трябва бързо да изчезвам, иначе рискувам нервната лава от Явор да ме залее. Децата са щастливи, има котки, кюфтета, куче, че и други деца. Докато….Миро не открива подозрително отворена раницата си, с разкъсана платнена торбичка и опоскан суджук от хищник. Невидим. Заподозрени са котките. Все пак има листчета навсякъде: Не отваряй, влизат котки! Пратихме ги по дяволите и не знаехме, че ще завърнат с тях 🙂
И така, смело крачим към частта Как да си опазим яденето от котките на хижата?
Междувременно разбрах, че котараците са се промъкнали отново в спалното ни помещение и са минали на диета със сирене Бри 🙂 Търсиш, гледаш под наровете( неотложна нужда от почистване) и котешки духове няма. Само кукли с мигащи очи и счупени крака като във вуду магия. Нейсе, слизаме да хапнем, да пийнем. Животните са навсякъде. Това го казвам за гнусливите. Да си знаят за космите. Не е драма за всички, но пък повечето броим загубите от хранителни боеприпаси от местните хищници, които се правят, че дремят кротко. Вечерта си е наша, няма какво да разправям. Дойде време за сън. Дали?
През неизвестен и неопределим интервал от време извират котки да търсят себе си и храна по пликовете ни. Имаше злощастен опит за спасение на салам над вратата, но нинджата го подушва сякаш от Мусала. Там е. Някой светва рязко и виждаш настръхнал силует на летяща котка с фучене из стаята. Прелита я половината. Монасите от Шао Лин има над какво да работят. Седим сънени в леглата и се чудим истина ли е това. Миро романтично похърква. Той вече няма какво да губи. Вече е вегетарианец до стигане на цивилизацията. Останалите се чудим от коя нова дупка ще излезе звяра. И така, почти на пост до сутринта се будим и дремуцаме да опазим раниците от изкусно отваряне на ципове. Сутринта е бяла. Вали. А на средата на стаята седи малко проскубано коте, около 5-6 месеца и ме гледа подозрително. Посягам за телефона, да заснема престъпника. Те винаги се връщат на местопрестъплението. В този случай направо живее там. Ако не знаех какво погълна, сигурно щях да му предложа нещичко. Но ми става смешно как всички си го представяха за опашката у дирека. Слизам спокойна да закусвам. И ние вече нямаме какво да губим.“
До радост!
5е
