Една неделя имах работа около Пловдив. Есента беше дошла и се чудех накъде да забегна на прибиране. Чух се с една приятелка и тя ме посъветва да тръгна посока Велинград и по специално Дорково и крепостта Цепина. Аз не бях ходила и я послушах. И разбира се 20 километра по-късно и благодарих мислено. Всичко беше жълто, ама от най-хубавото.
Широколистната гора се беше оцветила като по поръчка.
Карах и си мечтаех. Спрях постояно на различни места да снимам. Имаше и позиращи кравички, някои от тях доста добри МУделки:)
Видях мамута в Плиоценският парк край село Дорково
и тръгнах за крепостта. Приближавайки се към нея видях прелестната мъгла. Бях сигурна, че ще направя хубави снимки. Когато се качих горе, се оказа трудно за снимане. Мъглата беше много и почти нищо не се виждаше. Затова влязох навътре в гората и започнах да търся различно дърво. Исках да снимам дървета в мъгла и това се оказа момента. Разходих се още малко и съзрях едно открояващо се и красиво дърво, само това чаках.
Приключих с гората и реших да погледна навън. Мъглата се беше размърдала и направих няколко кадъра на местността.
След това разхождайки се в крепостта стигнах до жълтата Фея.
Помотах се още малко и реших да слизам надолу.
Там ме чакаха овчици на зелена полянка.
Бях направила снимки, но го нямаше удовлетворението от добре свършена работа. Мислех си, къде другаде мога да отида и ми светна изведнъж. Планувахме ходене до Фотинската екопътека, а тя е близко до язовир Батак. Аз бях миналата покрай него преди часове. Извадих навигацията и вече пътувах обратно към водопадите. В интернет пишеше, че ти трябва час за слизане, малко повече за качване, понеже е нанагорно и още поне час за обиколка около водопадите, аз определено нямах толкова време. Лошо беше, че нямах и челник…
Екопътеката се намира на 20 км. от Батак в село Фотиново. Има отбивка от главния път и около 14 км. по виещ се път. Малко преди селото ме стопира един дядо. Той беше със счупен крак, но въпреки това беше там, за да си събере борина, за разпалки. Качи се в колата и почна да ме пита къде отивам, имам ли роднини там? „Тогава чедо ела у нас на гости, ще те почерпя с каквото имам“. За такива моменти живее човек! Аз му благодарих за милата покана и го оставих на центъра в селото. Оттам се стига до края на селото с кола и после продължаваш пеша. Беше 16.15 ч., трябваше да побързам. Попитах едни хора за пътеката, време и т.н., а те ме попитаха доста учудено сама ли съм? След като потвърдих ме посъветваха да не продължавам, защото съм щяла да замръкна там. Аз им благодарих и продължих надолу. Още в началото имаше дървено мостче, което водеше до чудна беседка, идваше ми да си остана там.
По надолу срещнах и една млада двойка, която също ми обясни, че няма как да ги видя всичките. Аз решена за снимки ходех още по-бързо. И стигнах до беседката, откъдето се тръгва към водопадите. Там едно мило семейство ме упъти и успокой, че са много близко и ще ги видя по светло. Това и чаках тръгнах да слизам усмихвайки се.
Първият е сгушен между две скали. Слизането е стръмно и хлъзгаво, но си заслужава. От една страна малък, от друга страна много красив…Навсякъде имаше изпадали листа, които му придаваха допълнителен чар. Имаше и доста зелено, обожавам комбинацията между жълто и зелено.
За следващия водопад ти трябва повече време. Той е по-малък от първия. Има и пътека до място, от което се виждат всичките. Минава се по едно дървено мостче. И там вече благодариш на Вселената за гледката.
Доволна и ентусиазира реших да си ходя. Доста побързах, защото мъглата ставаше все повече, а аз бях без челник…
Извод: Купи си един и за колата!
През цялото време вървях и си мислех: „Ще има мечки или по-лошо, няма да направя снимки“
До радост!
5е
